20 ANS APRES, LA TABLE RONDE BULGARE.

LE POINT DE VUE DE L’HISTORIEN

Prof. Dragomir DRAGANOV

Universite de Sofia

 

 

Първата кръгла маса в историята на европейските преходи към демокрация през последната четвърт на ХХ век започва в Испания през януари 1977 г. И доколкото като политически системи личните авторитарни режими в страните от Централна и Източна Европа са сходни с франкизма, съвсем логично е те да повторят този успешен опит за „договорено начало” на своите преходи от 1989 – 1990 г. И – по испанска традиция – да обявят за „кръгла маса” нещо, което във всичките тях реално има само две страни – „старото знаме”, т.е. все още управляващите, срещу „новото” - опозицията.

Така става и в България. Не по-малко логично е обаче нашата кръгла маса да прояви и своите специфики в сравнение с другите три бивши държави от съветската сфера на влияние.

Първата от тях е, че тя започва най-късно – едва в началото на 1990 г. Втората, че тя става като че ли най-концентрирания израз едновременно на неотстъпчивостта на все още управляващата комунистическа партия и на първоначалния ропеспиеризъм току-що родената опозиция. И третата – че преминава през може би най-драматичните перипетии, доколкото в хода на провеждането й и двете й страни трябва да решават и много свои чисто вътрешни задачи.

Защо първоначално БКП е толкова неотстъпчива? От една страна, защото тя тръгва към демократичните промени (доколкото е съзнавала, че те предстоят) със самочувствието на политическия субект, който на 10 ноември 1989 г. ги е инициирал и следователно е в правото си да диктува и темповете им. Тя не е „жертвата” на „нежна революция” от чехословашки тип, не е и добре обмислилата „стратегическото” си отстъпление Унгарска социалистическа народна партия, започнало още със смяната на Кадар (1988 г.), българската „Солидарност” („Подкрепа”) все още е по-скоро малоброен провинциален, отколкото национален синдикат.

От друга страна, новото ръководство на БКП разчита, освен на традиционните русофилски чувства на българския народ, и на огромната по онова време популярност на тогавашния съветски лидер Горбачов и на идеите за „перестройката”. А това също засилва илюзията му, че и в България процесите могат да се ограничат до „перестройка a la bulgare”.

Впрочем от тази гледна точка първоначалният робеспиеризъм на опозицията може да изглежда и основателен. Първо, тя наистина е „късно появила се”, а според теорията на Хуан Линц именно този тип политически обединения обикновено са доста по-агресивни. Второ, тя съумява да осъзнае опасността от вкарването й не в реална демократизация на страната, а в повърхностно перестроечни схеми. И трето, след 45 години еднопартийно управление радикализмът е един доста ефикасен начин за легитимация на противниците на това практически „безопозиционно” управление.

Далеч съм от претенциите да търся сред участниците консенсус относно тези мои разсъждения. Просто като историк на преходите към демокрация се опитвам да изложа собственото си виждане за атмосферата, в която се проведе българската кръгла маса.

х                          х

х

Ще разделя изложението си на три – за резултатите от нея, за грешките, които допусна при участието си тогавашната опозиция и за тактиката, следвана от БКП/БСП в хода на провеждането й.

Безспорно един от най-съществените резултати, поне според мен, е легитимацията (или дори еманципацията) на СДС като участник в процеса не демократизация, без когото тя повече е немислима. С други думи, СДС разрушава не толкова самочувствието, колкото монопола на комунистическата партия върху процеса на прехода.

Още повече, че повечето от неговите искания са напълно в духа на теорията и практиката на демократичните преходи.

Само при еднопартиен режим, но не и при плурализъм, могат да функционират политически формации по производствен принцип.

Само при еднопартиен режим, но не и при плурализъм, е възможно държавни служители, свързани с националната сигурност и международната политика на страната, да членуват и в политически партии.

Само при еднопартиен режим, но не и при плурализъм, като част от службите за сигурност може да функционира и политическа полиция, натоварена да контролира и санкционира изявите на дисидентите.

Само при плурализъм има равни права за свободно състезание за всички политически субекти за гласовете на избирателите.

Само при плурализъм всички политически лидери имат право на равен достъп до обществените средства за масово осведомяване. И т.н.

Всичко това е поставено от СДС на кръглата маса по един категоричен начин и в последна сметка, заедно с още няколко принципни постановки, е отстоявано успешно и докрай. В този смисъл опозицията се идентифицира като реалният вносител и защитник на общо приети демократични ценности.

Вторият съществен резултат от кръглата маса е, че в тези близо 4 месеца и половина участието на опозицията в дебатите й тя се превръща и в една изключително полезна „школа за политици”. Достатъчен е и един бегъл поглед върху еволюцията на дискусиите, за да се види, че в хода на 19-те заседания немалко от представителите на СДС израстват от наивни романтици до опитни партньори в понякога доста сложни преговори.

Между другото, това обяснява и нещо, което се превръща в традиция за заседанията на кръглата маса –контактната група е съгласувала съответния документ, на пленума се очаква по-скоро формалното му подписване, но внезапно дискусията пламва с нова сила и продължава с часове. Причината е, че делегацията на СДС постепенно се научава да „хваща” уж невинните редакционни уловки на БСП в уж иначе „окончателния вариант”.

От друга страна, тази „школа за политици” като че ли и упорито учи опозицията, че политиката е изкуство на компромисите. И техният първоначален ропеспиеризъм постепенно се усмирява. Част от последвалите противници на кръглата маса дори твърдят, че към май 1990 г. представителите на СДС се държат вече по-скоро като жирондисти...

Трето, може да прозвучи и странно, но кръглата маса дава възможност за взаимното опознаване между представителите на тогава управляващите и на опозицията. От една страна, освен на пленарните заседания, тече изключително активен диалог и в т. нар. „контактни групи”. От друга страна, мнозинството от участниците в тях впоследствие са избрани и за депутати и във Великото народно събрание.

И доколкото традицията на „контактните групи” се запазва и там, между тях вече е преодоляна чисто психологическата бариера между „ние” и „вие”. А в динамичните (а понякога и направо критични) ситуации в Парламента това нерядко играе важна роля за бързото достигане до взаимно приемливо решение.

Четвърто, кръглата маса се предава директно по националните телевизия и радио. Така тя се превръща от „столично” в общодържавно достояние. И доколкото в провинцията властовите възможности на управляващата партия са значително по-неразградени, кръглата маса изиграва и важната роля на „ваксина срещу страха” от властта им.

Без този ефект, убеден съм, СДС никога не би се похвалил с добрия резултат, който постигна в изборите от юни 1990 г. Особено като се има предвид факта, че, с изключение на периода 1945 – 1947 г., в България опозиция на управляващите не съществува от далечната 1934 г.

Но най-важният резултат от кръглата маса е, че макар и в статута й това да й е отказано експлицитно, де факто тя се превръща в Конвент, без санкциите на който все още действуващото Народно събрание не може да вземе нито едно съществено решение.

Естествено, това си право тя извоюва не изведнъж (има и чисто конституционни пречки), но от април 1990 г. по него се постига негласно политическо съгласие. А, диктувайки и посоките, и съдържанието на законодателната дейност на комунистическия парламент, по този начин кръглата маса определено съдействува за ускоряването на процесите на демократизация.

х                    х

х

Независимо от като цяло успешните си действия по време на кръглата маса, опозицията прави и някои грешки, които предопределят и представянето й на предстоящите парламентарни избори.

На два пъти тя напуска заседанията. Основателни или не, мотивите й не работят в нейна полза.

Първият път тя създава впечатлението за сърдитото дете, на което не му дават поисканите играчки. Вярно, една партия, която за десетилетия е превзела и подчинила и държавата, по принцип „държи и ножа, и хляба”. И обратно – ако тя саботира чисто материалните претенции на зараждащата се опозиция, последната има правото и да се засегне.

От друга страна обаче пред общественото мнение претенциите й се тълкуват като „досега хранехме една, вече ще храним две партии” и/или „още не са се появили, а вече искат...”

Далеч по-интересен обаче е казусът с второто напускане на опозицията, който води до едномесечно (12 февруари – 12 март 1990 г.) прекъсване на работата на кръглата маса. Впрочем това е и класически пример как едно добро намерение може да завърши с лош резултат.

Поводът е отказът на Комунистическата партия да разпусне организациите си по производствен принцип. В началото на месеца тя е провела поредния си конгрес, на който се оказва пред практическо разцепление. И следва повече от месец, в който е в политически (и фактически) нокдаун.

Може би и това е аргументът на СДС да втвърди позицията си (освен съветите на полските му консултанти) по въпроса за разпускането на „производствените” партийни организации. Но се постига обратния ефект.

БКП разгръща мощна пропагандна кампания срещу опозицията, че с това си действие тя саботира демократичните процеси. И започва да се възстановява, включително и чрез невероятна активизация на структурите си в „референдума” по промяна на името си в социалистическа партия, смяна на името на вестника си и т.н.

Като не пропуска и да обяви на симпатизантите си, че с отказа си от участие в кръглата маса е поредната демонстрация на „екстремизма” на опозицията. Която пък за 30 дни сериозно намалява присъствието си в националните медии...

В бокса това е все едно да дадеш време на противника да си поеме дъх. И дори да му протегнеш ръка, за да стане. А СДС прави точно това. И помага на БСП да излезе от „нокдауна”.

Друга сериозна грешка на опозицията е упоритото й настояване изборите да са за Велико, а не за Обикновено народно събрание. В интерес на истината, идеята за Учредително събрание се ражда още в началото на 1990 г. в Историческия факултет на Софийския университет. Оттам юридическите съветници на СДС я подхващат и налагат като искане на опозицията на кръглата маса.

Аргументите изглеждат логични – сменя се недемократичната и се учредява качествено нова, демократична политическа система. Тя трябва да се основава на нов основен закон, а той може да бъде изработен само от Учредително (по българските традиции - Велико народно) събрание.

С това си искане обаче опозицията се съгласява ударението на бъдещите промени да бъде поставено главно върху политическите реформи. Това личи впрочем и от факта, че на кръглата маса няма нито едно подписано споразумение, засягащо икономическите промени.

Вярно е, че през март 1990 г. работна група от експрети на БСП и СДС изготвят проект за „Основни принципи и съдържание на икономическата реформаป, между другото, доста смислен. В последна сметка обаче той дори не е поставен на обсъждане на заседанията.

Допускам, че наивната вяра на СДС за победа в изборите го кара да се надява, че след тях успоредно ще може да реализира и икономическата си програма. Но, първо, по този начин той на практика оставя цялата икономическа власт (и мощ) в ръцете на опонента си – партийната и стопанска номенклатура на стария режим. И второ, на практика се отказва от идеята за т.нар. „паралелен (политически и икономически) преход”, предпоставяйки първия на втория.

Трета грешка опозицията допуска при дискусиите за избирателната система. По принцип в преходите към демокрация при определянето й се сблъскват два подхода. „Старата” партия е за мажоритарни, а „новите” – за пропорционални избори. Обяснението е просто – „познатият на избирателя мажоритар”, който разчита на известността си, срещу неизвестния и непознат пропорционал”, залагащ главно на цвета на бюлетината.

В последна сметка СДС се съгласява на компромис и приема т.нар. механично комбинирана система – 200 мажоритарни и 200 пропорционални кандидати. И греши – на 17 юни БСП го побеждава със  114 срещу 69 мажоритарно избрани депутати.

За сравнение – при пропорционалните съотношението е 97 : 75, т.е. в пъти по-малко. Но и при тях грешката отново е на СДС, доколкото допуска „малки” и „големи” цветни бюлетини, т.е. допуска възможността пропорционално да се гласува за партия, а мажоритарно – за личност.

Четвъртата грешка на опозицията е, че се съгласява на „сдвояване” на два документа с почти идентично звучене. В последния ден от работата на кръглата маса, на 14 май 1990 г., тя подписва споразумение по създаването на гаранции за произвеждане на свободни избори и Етичен кодекс на предизборната кампания. Седмица по-късно тя отказва да се присъедини към споразумението за неизползване на насилие в предизборната кампания, предложено от държавния глава.

Едва ли е необходимо да убеждавам когото и да било, че за обикновения българин, и без това ежедневно бомбардиран с какви ли не документи, съществена разлика между тези два няма. Обратно – особено след злощастната идея за „картата с черепите” от предходния месец той остава с впечатлението, че СДС лицемери относно „мирното провеждане на изборите”.

х                                                           х

х

Тактиката на БСП по време на кръглата маса върви по три линии – контролирано отстъпление по политическите въпроси, недопускане на „намеса на опозицията” в стопанската сфера и използване на всяка, дори и минимална грешка на „противника”.

Искането за организиране на кръгла маса е поставено от опозицията още през декември 1989 г. След като новото ръководство на БКП се убеждава, че това е неизбежно, по думите на Желю Желев то се опитва едва ли не да „приватизира” идеята. Като същевременно обаче започва и „елегантни обструкции” – за състава й, за статута й и т.н. Две са основните цели – да не се допусне легитимирането на СДС като единствената реална (и единна) опозиционна сила и да не му се позволява той да диктува посоките, дълбочината и темповете на демократичните промени.

Както обаче вече се спомена, около (и особено след) извънредния й ХІV конгрес (края на януари – началото на февруари 1990 г.) БКП изпада в трудно положение – не само пред обществото, но и вътрешнопартийно. Впоследствие обаче тя проявява завиден инстинкт за самосъхранение и постепенно успява да преодолее кризата.

Не може да се отрече, че на кръглата маса БКП/БСП показва добри умения да отстъпва, без в същото време да се показва „на колене” пред опозицията. Обратно, в редица случаи – и ще припомня тук и дискусията по избирателната система, и „пробутването” на идеята за Велико, а не за Обикновено народно събрание, и играта с датата на изборите, и (като цяло) постепенното „опитомяване” на опозиционерите-„робеспиеристи”, тя е и фактическият победител в „надхитряването” със СДС.

Но това е и лесно обяснимо. БКП/БСП не се колебае както да се опре на традиционната си номенклатура, далновидно облякла одеждите на „жертви на живковизма”, „перестройчици” и „демократи”, така и да привлече сериозна банка кадри от нови, т.е. „неноменклатурни” лица.

Така, от една страна, на кръглата маса БСП съумява да изгради образа си на разумната политическа сила, която възприема неизбежността на демократичните промени, но ги вижда реализирани само и единствено по мирен път.

От друга страна, тя не допуска почти никакъв дебат по икономически въпроси, запазвайки си по този начин практически пълния монопол върху тях.

И, от трета страна, тя не спира да гради в общественото мнение представата за СДС като агресивен, реваншистки настроен, озлобен „антикомунист” и алчен за власт (а следователно и за привилегиите й) „противник”. И успя да го постигне, особено с отказа на опозицията от подписването на споразумението на ненасилие в навечерието на изборите.

С други думи, ако по-горе в изложението участието на опозицията в кръглата маса получи заслужено висока оценка, обективността изисква същото да се признае и на другия основен неин протагонист.

х                                                           х

х

В преходите от авторитаризъм към демокрация кръгли маси, предшествуващи изборите, се провеждат в четири държави – Испания (1977), Унгария (1989), Чехословакия (1989) и България (1990). (В Полша ситуацията е толкова различна, че не може да влезе в паралелен анализ).

В две от тях – Испания и България, изборите се печелят от „старото знаме”, т.е. от представителите на бившата управляваща партия, а в останалите две – от „новото знаме” – демократичната опозиция. Второто общо между тези две „двойки” е, че там, където кръглите маси се споразумяват за избори за Учредително събрание, победата отива за „старите”, а където се избира обикновен парламент, печелят „новите”.

Нашето скромно мнение е, че това не е случайно. Един „обикновен” парламент, първо, се избира въз основа на конкретни не само политически, но и икономически платформи на партиите, които се борят за депутатските му скамейки. И второ, дори и само по тази причина е задължен незабавно да пристъпи към реализация и на двете платформи. С други думи, да вкара „в паралел” и политическите, и икономическите реформи. Така става в Унгария и Чехословакия, а впоследствие и в Полша.

И обратно – учредителния парламент дава на победителя възможност да отклони вниманието на обществото по посока предимно на смяната на политическата система, оставяйки за себе си „разпоредителната власт” над икономическите промени. Така се случва в Испания и България.

Но ако в Испания командно-административната система засяга само отделни социални аспекти на икономиката, в България нещата са почти диаметрално различни.

И ако в заключение 20 години по-късно си позволя да оценявам резултатите от българската кръгла маса от 1990 г., бих я определил така: триумфираща победителка в политическите реформи, категорично победена в икономическите промени. 

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

 
 

Copyright 1998-2010 ฎ  OMDA Ltd. Всички права запазени