Власи и арумъни

Това са две общности, много често разглеждани от изследователите заедно поради романските им езици, които повечето езиковеди разглеждат като румънски диалекти, но някои разглеждат арумънския като отделен език,  смесването им в историческите източници и официалната държавна статистика и документация, общите им институции в България през различни периоди  /училища и др./ Когато статистиката отчита говорещите румънски без да прави разграничение, следва да се има предвид, че румънският /влашкият/ е и език на част от циганите в България. Обща организация и общ вестник двете общности  имат и днес.

Теориите за произхода и на двете общности са много и са противоречиви, като взаимноизключващи се теории имат привърженици и сред тях самите. Някои учени смятат, че арумъните са наследници на римски колонисти, други – на местни тракийски племена, трети говорят за романизирани елини. Арумънски колонии има в България, Гърция, Румъния, Македония. /Неотдавна Съветът на Европа прие документ, в който апелира за съхраняване на езика и културата на арумъните./ Вътре в общността дълго е съществувало деление на “градски арумъни”, наричани още цинцари, и овчари номади. Власите са население в крайдунавските райони на България и Сърбия. Според една от теориите това са румънски селяни, преселили се поради чокойския гнет отвъд Дунав, според друга, те са потомци на български емигрантски семейства, реемигрирали от Румъния по същите причини. Възможно е истината да е по средата. И двете общности са православни християни.

В края на XVIII и началото на XIX век  от една страна стават по-интензивни търговските връзки между Австро-унгарската и Отоманската империя, от друга в южноалбанските земи, където живели арумъните, настъпва анархия, арумъните като християни са потискани от албанците мюсюлмани. Арумънското население от разорените градове – Москополе, Линотипи и др. – се пръсва в Австрия, Гърция, България, а арумъни овчари идват от Северна Гърция – планините Грамос и Пинд. По същото време пристигат и власи от Румъния – едни поради гнета на едрите земеделци /османското правителство поощрявало заселването на обезлюдените земи край Дунав/, други – за да избегнат въведената задължителна военна служба в Княжество Влахия. Арумънски колонии се създават в Пещера, Пловдив, Асеновград, Дупница, Горна Джумая /дн. Благоевград/, София и др. Власите се заселват в поречието на Тимок, край Видин и Кула. През българското Възраждане са документирани сблъсъци между българи и арумънско градско население. Причината е, че градските арумъни, като носители на гръцка образованост,  са прогръцки настроени по време на борбата за българска църква. След Освобождението обаче броят на арумъните се увеличава. Много арумъни поради православната християнска религия и други фактори предпочитат да живеят в България, а не в останалата в пределите на Османската  империя Македония, където са живели преди това. Новата вълна преселници  вече не е прогръцки настроена, а е много повече свързана с румънската култура, но пък много бързо възприема и българската. Междувременно много от пастирите арумъни са принудени да преминат към уседнал начин на живот поради появата на нови държави на полуострова.  Власите, за голяма част от които и  днес характерно чувство за принадлежност към българските земи, участват в българския политически живот, масово участват във водените от България войни. Положението се променя след 1918 г. Тогава, от една страна, Румъния започва активна пропаганда сред арумъните и власите, от друга, макар и стихийно и кампанийно, български правителства предприемат репресии срещу тях. През двадесетте години са създават румънски училища – основно в Горна Джумая, а в София училището постепенно прераства в Румънски институт и лицей. През 1923 г. в София е осветена румънска църква, в която служат румънски свещеници. /Тази църква, която е в диоцеза на Румънската патриаршия, съществува и днес./ В Горна Джумая арумъните имат своя църква още от 1906 г. Първоначално лицеят и църквата обслужват арумънската общност, но от 1933 г. в лицея започват да приемат и ученици от крайдунавските власи. Училището съществува до 1948 г., когато е закрито, и арумънските организации са разтурени. През тридесетте години румънски университети приемат стипендианти от крайдунавските власи. Води се агитация за преселване в Румъния. Тя е по-успешна сред арумъните, от власите се преселват само около 200 семейства. /От една страна, власите нямат икономически мотиви да се преселват, от друга – вече стана дума за чувството им за принадлежност към българското общество/. След преврата през 1923 г. преследваните от новото българско правителство лидери на влашкото движение емигрират в Румъния, където заедно с емигрирали от Сърбия власи създават влашки дружества, издавали свои вестници.

При комунистическия режим извън цялостната политика за асимилация не са документирани някакви специални мерки срещу двете общности или пък специални забрани за употреба на езика. Вероятно е имало значение, че Румъния също беше управлявана от комунистически режим, както и че там живее значително по брой българско малцинство.
През 1991 г. се създава Асоциация на власите в България. В нея членуват и власи, и арумъни, като двете общности запазват автономността на дружествата си. Издават общо вестник “Timpul” /Време/ във Видин, а арумънското дружество издава и бюлетин “Армъни” в София. Асоциацията изпраща в Румъния младежи, които получават там висше образование. /По подобен начин чрез българското Министерство на образованието и науката с помощта на българските организации в Румъния в България се приемат студенти – българи от Румъния/.  Асоциацията членува в международни организации на малцинствата, организира фолклорни фестивали, поддържа редовни контакти с българските и румънските власти, с неправителствени организации, както и с организациите на българите в Румъния. От няколко години се правят постъпки за възстановяване на румънското училище в София.

Неслучайно до тук не бяха посочвани никакви цифри. Причината е, че те са крайно противоречиви. Според преброяването от 1910 г. 1843 души са определили с използваните тогава за арумъните етноними “цинцари” и “куцовласи”. Същото преброяване обаче посочва 80 000 румънци и общо 96502 души с матерен език румънски. През 1920 г., вече след като  български територии, в които са живели и власи, са предадени на Румъния и Сърбия, “румънците” са 57 312, лицата с матерен румънски език – 75065, от които арумъни – 10648. През 1926 г. в страната живеят 69080 “румънци”, а общо лицата с румънски матерен език  – 83 746, като включените в тази цифра арумъни са разбити според използваните от тях самоназвания в три графи – 5 000 арумъни, 4 000 куцовласи и 1500 цинцари. При следващото преброяване вече, след преврата от 1934, по политически причини броят на всички малцинства е умишлено занижен. Броят се влияе не само от имиграционни и миграционни движения и естествен прираст, а и от различната самоидентификация на едни и същи лица при различни преброявания. През 1992 г. обаче 5195 души определят себе си  като власи, и 2491 – като румънци, или общо 7 650 души. Следва да се добави, че тук може да са попаднали и роми. Възможно е също власи и арумъни поради използваните от тях различни самоназвания да са попаднали в графата “други”. Несъответствието с довоенните цифри се дължи основно от факта, че голяма част от власите, макар да съхраняват езика и фолклора си, предпочитат да се самоопределят като българи.


Забележка: Можете да прочете и другата справка на ОМДА: Власи, куцовласи и каракачани


Народът на България
 
 

Home

Copyright 1997-2014 ® OMDA Ltd. Всички права запазени