ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ

През 1919 г. в парижкото предградие Ньой дипломатите на Антантата принуждават победената в Първата световна война България да подпише мирен договор с изключително тежки условия. Наред с другото страната губи значителни територии (днес в границите на Гърция, Македония и Сърбия). От анексираните тогава земи в съвременна Сърбия влизат 1545 кв. км - няколко села на север и два по-големи района в Централна Западна България, наричани Западните покрайнини.

Тези два района се намират на 50-70 км западно от София и обхващат няколко десетки села, чиито центрове са градчетата Цариброд (днес Димитровград) и Босилеград. При предаването им на Сърбия в тях живеят около 50 хиляди българи (95 на сто от всички жители), а също така малко власи, цигани, турци и др. Сърбите са към 1300 души, повечето от тях събрани в едно-единствено село.

Непосредствено след Ньойския договор около 10 хиляди жители на Западните покрайнини се преселват в България, като отиват предимно при роднини в съседните селища и в София. Част от бежанците се заселват и в няколко села на Североизточна България, където потомците им и сега се отличават от кореняците по своя диалект и обичаи. Понастоящем българите в Западните покрайнини са намалели до около 28 хиляди, т.е. почти наполовина, докато в същото време числеността на сърбите в Югославия като цяло се е увеличила три пъти. Автохтонно българско население има също така в районите на градовете Сурдулица, Враня, Пирот и Ниш.


 

Западните покрайнини представляват необикновено красиви високопланински терени с плодородни котловини между тях. Държавната граница от 1919 г. е прокарана, без да се отчитат историческите, етнически, географски или стопански връзки, ампутирайки районите на Цариброд и Босилеград от "живото тяло" на Централна Западна България. През всичките 45 г. на комунизма властта в София не проявява почти никакъв интерес към тамошните българи и наблюдава с безразличие асимилаторската политика на Белград, унищожаването на българските исторически и културни паметници и т.н. Поради липсата на подкрепа от родината и заради слабата си организираност българите в Западните покрайнини са може би най-онеправданото малцинство в Сърбия. От своя страна, сръбското управление провежда доста гъвкава политика на моркова и тоягата. То официално признава българското малцинство, в училищата се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. За разлика от сънародниците си в комунистическа България хората от Западните покрайнини могат да пътуват свободно по света. Освен това, в условията на югославската полупазарна икономика, те имат и по-висок жизнен стандарт от този в съседните български земи. Онези от тях, които завършват инженерство, медицина и т.н., са поощрявани да се преселват в Белград, Ниш и другите големи градове, където "потъват" в сръбското море. По този съвсем "естествен начин" Западните покрайнини се лишават от най-будните си, най-предприемчиви и най-образовани хора.

Преломната за Източна Европа 1989 г. събужда големи надежди и у българите в Сърбия, но поради последвалите събития малко от тях се осъществяват на практика. Новооснованият Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ), който е част от сръбското опозиционно движение, запада от година на година, не на последно място заради това, че членството в него далеч не е безопасно. Над Западните покрайнини продължава да тегне страхът - национален и политически.

Иначе ДСБЮ е напълно лоялен към Белград. Всичко, което искат неговите привърженици, е: реално прилагане на малцинствените права, предвидени в конституцията на Югославия; свободен икономически, културен и информационен обмен с България; увеличаване на сведеното до 2 часа седмично преподаване на роден език в училище; опазване на историческото и културното наследство; българско богослужение в църквите (сърбите в Унгария или Румъния са под юрисдикцията на Сръбската патриаршия). Вместо това Белград пък се опитва да създаде от местния говор нещо като "литературен език", който при това се нарича "шопски" (по названието на българите около София, принадлежащи към близка, но все пак различна етнографска и диалектна група). Нещо повече: югославските власти даже претендират за съществуването на някакво неидентифицирано "сръбско малцинство" в България.

Парадоксалното е, че хората от Западните покрайнини, които издигат исканията за зачитане на малцинствените си права, са обвинявани във великобългаризъм, екстремизъм, фашизъм и т.н. не само от Белград, но и от местните управници, повечето от които са също българи, но членове на партията на Милошевич.

Поради честите смени на властта в България от 1989 г. насам, София също се държи доста неадекватно. Стигна се дори дотам изнасяните от Хелзинкския комитет в Западните покрайнини или от международната комисия на бившия полски премиер Тадеуш Мазовецки факти за нарушаване на човешките права да бъдат "опровергавани" от официални лица от управляващата в България социалистическа партия. По-голяма яснота настъпи едва от 1997 г., когато бившите комунисти загубиха властта. От тогава София се застъпва по-осезателно за българите от Западните покрайнини (пример за което е откриването на културните центрове в Цариброд и Босилеград), като същевременно декларира, че е против каквито и да било промени на границите на Балканите.

На индивидуално, битово, делнично равнище съжителството между българите и сърбите в Западните покрайнини е напълно хармонично. Езиците и нравите са близки, макар, разбира се, да има и немалко разлики. Така например българите са по-затворени и по-пестеливи, сърбите - по-открити и с по-широки пръсти. Всъщност симпатиите, приятелствата, а и сродяването между хората тук зависят не от националността, а от личните качества и предпочитания. И едните, и другите делят по равно и естествените човешки радости и товара на последните години: икономическата криза, бедността, безработицата, ембаргото, войните, мобилизираните в армията младежи.

Продължение...


HomeОбратно

Copyright 1997-2014 ® “OMDA” Ltd. Всички права запазени