ГЕНА МАЧЕВА ДИМИТРОВА,
световно известна оперна певица, сопран.

 

 Фотограф: Юлия Лазарова / "Дневник"/

"Стандарт"

Гена обеща да се върне

Оперната прима почина в Милано

В нощта срещу събота в клиника в Милано на 64 години почина българската дива, кралицата на "Ла Скала" Гена Димитрова. "Направени сме от звезден прах и на прах ставаме, когато душата си отиде", бе изповядала пред "Стандарт" световното сопрано. И още: "Господ ни взима, колкото ни е дал." Истина е. Днес, в този тъжен ден Господ ни взе много, защото и ни бе дал много с вулканичния глас на Гена Димитрова. Няма прочута оперна зала по света, която да не е аплодирала "царицата на Вердиевите гласове", жената, изкачила оперния Олимп и изживяла мигове, за които всеки може да мечтае. От известно време примата е била на лечение в Италия. През нощта срещу събота положението й се влошило. Нейната последна воля била да я погребат в България.

Преди повече от четири десетилетия едно 18-годишно момиче гледа за първи път "Аида" на Джузепе Верди. Дотогава Гена познава операта единствено от прожекциите в родното си село Беглеж, Плевенско. Там гледа филмите "Руслан и Людмила", "Иван Сусанин" и "Каста Дива". Бъдещата прима започва да пее непрестанно - у дома, на училищната сцена, на полето. На 20 години против волята на баща си тя е приета в Музикалната академия и става ученичка на изключителния певец и педагог проф. Христо Бръмбаров. Той открива таланта й, изричайки знаменателно: Това е глас,


който се ражда на сто години веднъж


"За мен целият живот бе да обуздавам този голям глас - споделя звездата на "Арена ди Верона", миланската "Ла Скала", парижката национална опера "Метрополитен", "Ковънт Гардън", виенската "Щатсопера", оперите в Берлин и Залцбург. - Прекалено смела съм на сцената, но в живота - не. Започнах голямата си кариера малко по-късно, в чужбина пеех предимно в "Бал с маски", "Трубадур", "Ернани", "Тоска". Едва след 40-ата ми година се заредиха големите драматични роли като Турандот, Джоконда от едноименните опери, лейди Макбет. За седем сезона в Миланската скала изпях най-големия си репертоар. Започнах с "Турандот", "Ломбардци", "Аида", "Набуко", "Селска чест", "Макбет", "Тоска". Щастие за всеки певец е да попадне в "Ла Скала". В този театър се чувствах на мястото си, там усещах сякаш ръката на Господ върху мен..."
Божията дарба изисква и упорит труд. Гена има таланта, но и волята, и готовността за саможертва. "Операта е храм, в който уча философията на живота", споделя дивата. Звездата й изгрява на родна сцена на 27 декември 1967 година, когато оперното ръководство смело поверява трудната партия на Абиг
aйл в софийската премиера на "Набуко" на нея. Тогава тя е стажант-артистка. 1970 г. й носи Голямата награда - златен пръстен на София и златен медал от IV международен конкурс за млади оперни певци в столицата именно с партията на Абигайл. За конкуренцията тогава говори само един факт: втора награда е дадена на Анна Томова-Синтова. Това отличие изпраща Гена Димитрова на специализация в школата на "Ла Скала", където учи при прочутата Джина Чиня. По същото време гастролира и във Франция. Там тя пее в "Силата на съдбата" от Верди. През 1972 г. печели Голямата награда за изпълнители на международния конкурс в Тревизо (Италия), а в последните дни на същата година дебютира в "Ла Скала" в ролята на Амелия от "Бал с маски" на Верди.
В средата на 70-те години на ХХ век тя се изявява успешно и на сцени в Южна Америка - театър "Колон" в Буенос Айрес. През 1980 г. участва в спектакъла "Макбет" в Парма (града на Верди и Тосканини), пред най-запалената публика в света. След него е провъзгласена от критиката и членовете на клуба "Двадесет и седем Вердиеви опери" за царица на Вердиевите гласове като е удостоена с ордена "Верди - Тосканини". Става носителка на наградата на "Арена ди Верона" "Джовани Дзанатело" за "изключителни заслуги, певчески и актьорски качества". Почти по същото време получава и наградата "Златния стрелец" на УНИЦЕФ.


Тя е единствената певица в света


която в продължение на десетилетия пее непрекъснато и на границите на съвършенството "жестоките" партии на Абигайл, лейди Макбет, Джоконда, Турандот. На 13 май 1983 г. е нейният триумфален дебют в Ню Йорк в "Карнеги хол" с Абигайл в операта "Набуко" от Верди. През сезона 1983/1984 г. тя е обявена за най-добра изпълнителка в "Ла Скала" и е удостоена с наградата "Джакомо Пучини" за високи постижения в интерпретацията на централни образи в опери на Пучини. Същата година е удостоена с приза "Паренсов" на ръководството на "Ла Скала" за участие в спектакъл с най-голям успех пред публиката. Абсолютно признание, каквото никога не е отреждано на

чуждестранна певица, е трикратната покана да открие сезоните на миланския театър. Това се случва през 1983 г. с Турандот от едноименната опера от Пучини, през 1985 г. с Амнерис (партия, изпълнявана винаги дотогава от мецосопран) от "Аида" на Верди и през 1986 г. в Абигайл от "Набуко" на Верди. На 27 юни 1987 г. Гена Димитрова получава едно изключително отличие - в родния град на Джузепе Верди - Бусето, й е връчена наградата "Златен Верди" за нейното забележително майсторство в интерпретирането на образите на Вердиевите героини, присъждана дотогава само на италиански певци. Българката е призната за една от най-големите Вердиеви певици на всички времена. През 1996 г. е удостоена с орден "Стара планина", първа степен. На 19 ноември 1996 г. е обявена за почетен член на Софийската опера по повод 30-годишната й сценична дейност. На 31 януари 1997 г. получава наградата "Кристална лира", връчена за първи път от Съюза на българските музикални и танцови дейци.
Наричат я "павалдериа" в пеенето, което значи човек, който се е отдал с цялото си сърце. Най-метафоричното определение за нея дава италианската критика - "кооператива ди воче", кооператив от гласове. Определят я ту като сопрано, ту като мецосопрано. Толкова е богат вокалът й. А световноизвестният италиански диригент Лучано ди Мартино казва: "Тя е абсолютна звезда. Тя е онзи перфектен професионалист, който не познава колебание в работата си."
За примата най-доброто, което е направила, е плочата на "Набуко". Любимата й роля е Елизабет от "Дон Карлос". Най-много е пяла Тоска, а най-много я е мъчила "Аида". На оперната прима партнират най-добрите певци, диригенти, режисьори. Пяла е с тримата велики тенори - Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Лучано Павароти. Най-авторитетните издания по света й посвещават по цели страници. Наричат я новата Мария Калас, съперница на Съдърланд. Ненадминатият Херберт фон Караян, който бил много скъп на похвалите, се прекланя пред таланта й. Чува я за първи път в Берлин, където Гена Димитрова се представя с първата ария от "Макбет". Краката й треперят от притеснение, сърцето й е пред пръсване "Благодаря ви.
Доживях да чуя един глас, който


само боговете заслужават"


възкликва възторжено маестрото. За нея тези слова са най-голямото признание в живота й. Критиката я обявява за "глас на столетието" и "глас, който покорява света". За работата си с прочутото сопрано корифеят на киното и театъра Франко Дзефирели казва: "Гена Димитрова е един от най-големите гласове на века." Отдаденост е едно от определенията, които най-много пасват на вулканичния й глас и характер. В последните години от живота си тя предава своя опит на млади талантливи музиканти и певци в майсторските си класове и казва: "На всичко съм готова за учениците си! Дори на челна стойка да застана!"
За оперната прима Рангел Вълчанов прави пълнометражния документален филм "Гена Димитрова" (1984). Изграден е върху шест изпълнени от нея арии в оперите "Лейди Макбет", "Отело", "Дон Карлос", Норма", "Набуко", "Джоконда". Създадени са и документалните филми "Гена - живот в образи" на продуцентска къща "Едита" и "Гласът на Гена - гласът на "Арената" на Дочо

Боджаков. Венелин Кръстев издаде книгата "Гена Димитрова" със 130 фотоса. За 60-годишния си юбилей звездата се изповяда в книга, дело на Магдалена Манолова.
На 6 май Гена Димитрова навърши 64 години. Днес й казваме последно сбогом!
Страниците подготви
Искра Крапачева

Потресени сме, тя е легенда за нас!

Борислав Иванов,
директорът на Българската национална опера и балет:
Потресен съм от новината, че великата Гена Димитрова не е между живите. Голяма загуба за България е кончината на една от най-великите певици на световната оперна сцена. Тя беше прекрасен човек - естествен, добър и щедър. Помагаше на всички. Дълбоко скърбя.

Никола Гюзелев,
оперен певец:
Гена Димитрова беше велика певица с велик глас, дарен от природата. С много труд тя постигна големи върхове. Ние сме приятели от млади години, пели сме заедно стотици пъти и сме близки освен професионално и в личен план, семействата ни са много близки. Човек в такива ситуации не може да намери думи. Тя беше толкова силен човек, и физически, и духовно.

Стефка Минева,
оперна певица:
Страшно съм развълнувана от вестта. Не мога да повярвам, че Гена ни е напуснала. Започнала съм кариерата си с Гена Димитрова. Пяхме заедно в "Набуко" и "Аида" в "Арена ди Верона", Италия.
Освен че беше голяма певица, тя беше голям човек - за всеки имаше дума, винаги беше готова да ти помогне. Преди да замине на лечение в Италия Гена Димитрова се сбогува с колегите си от Народната опера с думите: "Аз ще се върна."

Стефан Данаилов,
актьор:
Гена Димитрова е една от легендите на българското изкуство. В сърцето й винаги беше нашата родина. България ще запази спомена за тази велика жена.
Тя ще остане в нас.

Гена - този невероятен порив на доброто

Тома Томов с Гена Димитрова в Ню Йорк

 

Тома Томов,
Ню Йорк, 1993
- Душа...
Гласът й (по телефона) се смесва със стелещия се върху Манхатън свят, внезапно изпълва всяка клетка в тялото ми, сякаш е някакво лекарство, пчелен клей. Ставам и навличам балтона, докато тя разправя за операта на Пучини, в която е Мими. "Златната девойка от Запада". Ню Йорк не е повече самота, отивам да видя Гена Димитрова.
Отвън е страшна буря (най-голямата в този век, както казват по радиото). Вървят непрекъснато съобщения за това да не стоите близо до прозорците: вятърът, който всеки миг ще връхлети от океана, може да смели стъклата и да направи от свръхсграда гигантска снежна гробница. И макар че преспите са почти до покривите на колите и улиците са напълно опустели, физически усещам сърцебиенето на Манхатън. Жаравата на небостъргачите, червените влекачи, които пъхтят и свирят басово, борейки се с гигантските зеленикави вълни на Ист Ривър, топлината и дори уюта на метрото, което се превръща в "долна земя", която бурята не може да победи.
Гена живее в "Уолкът", на хвърлей място от дома на Джон Ленън на 72-ра улица, Запад, и апартаментът й на 10-ия етаж е като вътрешност на една ебонитова кутия, като тези на "Тифани" или Фаберже - потънал в цветя, с един телевизор, показващ и говорещ Италия, с европейски списания и вестници.

Безразлична
е към всичко "американско"

с благосклонно пренебрежение отседнала за малко в града, който за милиони простосмъртни е околност на Рая.
Тя има онова незабравимо лице на българска императрица, на жена, свикнала с успеха като с ежедневния грим и същевременно с видима горчивина и несигурност поради жестокостта на съдбата, отвела най-близкия й човек. Тя излъчва сила, на която доброволно и с радост се подчиняваш, но може ей така, изведнъж да заплаче в ресторанта след вечерта в "Метрополитън", където ценителите са платили луди пари и са я изпратили с вълни от ръкопляскания. Тя е като дрейфащ великолепен кораб,, изпаднал в беда, но излъчващ такава сияйна светлина, че всички отстрани мечтаят за "чудото" на борда му. Навсякъде приета, навсякъде сама, на върха на славата си, тя е като у Данте - "загубена в лес, тъмен по зла чест". Нейната спокойна красота умее да прикрива мъката... Засега. Мегазвездата е на сцената. Но тя все още е третото момиченце, появило се на тоя свят един Гергьовден, пасло биволи, агнета и козлета и пеещо от високата череша "Минзухар цвета най-рано рани", а баирите връщат ехото и хората спират каруците си и казват: "Боже, какво е това дете, то пее като славей..."
От трийсетината страници, които скришом записах от разговорите си с нея, докато я следвах в "Линкълн център", в "Мет", по улиците на Манхатън, по-долу синтезирам изречения, които, струва ми се, я показват такава, каквато е, в нейния неистов порив към доброто.
"Татко много е искал да има момче. Точно на Гергьовден получава болки майка, а татко трябвало да коли агнето. И казал на брат си: "Ела да го заколиш, че жена ми, изглежда ще ражда, и не искам да взимам жива душа днес. Когато съм се родила, един месец го боляла главата, че не съм момче. Питам го: "Татко, още ли съжаляваш?" Той вика: "Ти струваш три сина, не един."
"Аз само на телевизията виждам зелено. Никога не съм имала отпуска за тия двайсет години. Стоя затворена. Хората мислят, че си живеем живота, а всеки слънчев ден за мен е една нова ангина, аз цял живот съм страдала от гърло. И да ти кажа, че Жорко (мъжът й) умря и на мене ми остана една буца в гърлото, че ние никога не отидохме на море. Навремето си мечтаех, като стана богата и имам хиляда долара, да отида някъде с мъжа ми на някой от най-хубавите острови сред морето. Никога не стана. Всяко лято се борехме да завладеем нов театър, ново място. Когато се качваш, нямаш право да се спираш или да се обръщаш назад.

Когато загина моят мъж

бях в Бирмингам. Обадиха ми се по телефона и ме излъгаха. Аз извиках: "Жив ли е? Жив ли е?" "Жив е, жив е, но трябва да се върнеш..." Наех частен самолет, вътре пилотът и аз. На летището сестра ми каза: "Няма го Жорко вече." Той е закарал майка с джипа и на връщане е блъснат до Челопеч на най-широкото място и от дясната страна на платното.
Лекарят казал на баща му: "Дядо, ето ти нещата на твоя син, съветвам те да не го виждаш." И го покрил с чаршафа. "Кориере дела Сера" веднага съобщи, че е загинал Джорджо, мъжът на сопраното Гена Димитрова. От всички колеги толкова телеграми получих. И ми се обажда Павароти от Ню Йорк: "Гена, знам, че ти е мъчно и знам, че не ти е минало още погребението, и знам какво Жоро представляваше за тебе и какво представлява един съпруг за една певица, но аз те съветвам: Тръгни веднага! Нито един ден не стой след това вкъщи! Само сцената ще те спаси, ако не, всички ще минат през трупа ти!"
Правих с Павароти "Джоконда". На шансове в живота не съм по-долу от него, но той има много по-голяма реклама, много повече плочи, въобще неговата кариера беше устроена, грижена кариера, докато моята я констатирам като една негрижена. Като една градина. Просто един богат глас, посяваш, работиш, но не правиш реклама. Отиваш, обираш плодовете, идват другите, купуват от моите плодове, но реклама - не, аз се състезавах само с таланта си.
Няма да забравя как пях в "Скалата" с Пласидо Доминго. Пеех в Парма с Карерас, бяхме открили сезона. Парма е родното място на Верди и са такива запалянковци, да не кажа маниаци, защото думата не ми харесва, имат клубове, познават оперите на Верди, имат вкусове, които не можеш никой път да задоволиш, много често свиркат от балкона, наричат ги "лоджинисти", тоест от балкона. Критиката писа: "Гена Димитрова, един глас като извор, хубаво се движи на сцената, хубаво произношение и не се уплаши повече от необходимото от нашите "лоджинисти"." А аз въобще не знаех, че те съществуват.
Как можеш да се уплашиш от нещо, което не знаеш, че ти е насреща. Все едно там зад завесата да стои едно бясно куче, ама ти не го знаеш и си стоиш спокойно. И спокойно си пях. "Набуко", "Макбет". На "Макбет", няма да забравя, представят ми се двама... на генералната репетиция нещо не ми излиза последната нота.
Не можах да я изпея много хубаво, беше студено, имах синузит и идват двама, а тя фактически не е изпята нота, при полудяването на лейди Макбет, може да бъде изтълкувана и като измяукване на една умираща душа. Но при мене се получи малко остър тонът, не знам какво... и идват от "лоджоното" и казват: "Госпожа Димитрова, как мислите да я изпълните тази нота?" И аз им казах: "Както ми излезе! За какво сте дошли? Като ми кажете това нещо, ще ми помогнете ли?"
Слава Богу, че пет пари не давам. Ама, ако сте със слаб характер, ще ви се провали целият спектакъл...
Спектакълът ли ви интересува или тая нота? Ама така ги навиках, че си излязоха. След това един доктор разбрал за тая работа, та се разчуло и казва: "Аз ви поздравявам, че им натъркахте носа, те нищо не разбират, те са саламаджии, продават и двамата салам, ама си мислят, че могат да се мешат в работата на певците."
Монсерат Кабайе пя "Турандот". И я пее лирично, а Турандот е драматична партия. Тя е записала плоча, пяла е няколко спектакъла и си е позволила, защото е голяма звезда. Не отричам нейните качества, те са много, но партията е написана за драматичен глас. И идва някой и ти казва: "Ама, госпожа, аз съм обикнал "Турандот" с Кабайе. Вие защо еди-какво си не го правите като Кабайе?"...
Аз съм друг тип талант. Друг тип глас. И ако не ви харесва, не идвайте да ме слушате. Но когато аз съм на сцената, няма да правя това, което прави Кабайе. Аз утвърждавам моя талант, това е като цветята. Можеш ли да ме убедиш, че лалето е по-грозно от розата? Всеки талант интерпретира, абсорбира, дава на публиката, обогатява.
В момента, в който започнеш да имитираш Калас, ти не си нито ти, нито Калас, нали? Трябва да бъдеш истинският ти! С всичко, което имаш. Всеки талант е като една звезда, свети със собствена светлина. Аз искам всичките тия звезди с хубави светлини, всичките тези цветя, които Господ е създал като таланти, да бъдат в моята градина, да се наслаждавам на тях. Като птиците в райските градини...
БОРИС ХРИСТОВ, един човек, когото безумно уважавах, когото обожавах. Каза ми: "Госпожо, вие имате разкошен глас. Бог да ви благослови! Аз ще говоря на моя импресарио за вас!" И той ме обичаше като родна дъщеря...
КАРАЯН... Той ми направи най-големия комплимент, който може да се направи на певица днес. Аз не исках да правя прослушване за Караян, защото знаех, че той не обича и не взима големи гласове. И аз бях големият глас, който пречеше на всички.
Знаеш ли, моята майка навремето правеше така - като има три петела, които се бият, тя убие най-големия, защото биел малките. И мен така ме убиваха, за да не засенчвам другите, махаха ме от големите състави. Защото тенорите бяха лирико-спито, а в последните години въобще не е имало голям драматичен тенор.
През 1982 г. правих "Макбет" със страхотен успех в “Арена ди Верона” и през септември ме извика Караян. Бяха му говорили за мен и ме извика да правим прослушване. Отидох във филхармонията в Берлин. Няма да забравя, бяха Катя Ричели, Карерас. Карерас вика: "Маестрото е много добре разположен, да не се притеснявам", и изведнъж, както си говорим, някой ме хваща за ръката и ме дърпа. Караян. И ми вика: "Ела тук. Качи се на сцената."
Извадиха един микрофон, сложиха един пианист и започнах да пея. Пея първата ария на "Макбет", която започва с декламация, рецитираш писмото и веднага атакуваш пеенето, а аз цялата съм до припадане, такова вълнение, в залата само той.
Като свърши арията, Караян каза: "Благодаря ви, дойде време, доживях да чуя един глас, здрав и чист, да пее, както се говори. Омръзна ми да гледам физиономии, които вокализират..." Това беше най-големият комплимент.
НОТИТЕ... Когато ги уча, гледам да ги запомня, после гледам да ги забравя. Трябва да забравиш нотата! От една фраза да изкараш смеха, плача... Ако пееш например за звездите, пеперудите, цветята - хората, като те гледат, трябва да виждат красотата на твоите уста, на твоите очи и да разбират каква е тази звезда, колко е светла, жълта ли е, бяла ли е, дали облачето е тъмно или светло, просто звукът, който излиза от устата ти, да не е вече нота, а да е красота, да има светлосенки...
За гласа - страх ли ме е? Законът на Мърфи... ако е речено, ще се изпари още утре, нали? Утре... Времето, времето, което лети, това е страхът. Не, аз имам много време, но то си минава. Имам време, което не мога да използвам. Да споделя с най-близките си хора. После, в тоя кръстопът, в който се намирам, трябва да вляза в ново русло и не мога да разбера накъде вървя...
ЖИВОТЪТ Е ЕДНА СВЕТКАВИЦА, една светкавица в тъмното. Животът, както казват италианците, е едно показване от балкона... Имат много хубави поговорки. Аз например винаги си я повтарям тая: "Когато Господ ти затваря една врата, Той ти отваря порта, но трябва да почакаш..."
НА СЦЕНАТА, когато ти е даден типажът, ти трябва да имаш, да кажем, един враг или един човек, който играе твоята власт, както е в "Борис Годунов". Борис няма да е Борис, ако всички около него не му се кланят. Или аз ще играя любовна роля, ще се правя на влюбена, а пък тенорът срещу мен въобще да не е влюбен, защото е неспособен артист - това е ужасно неприятно. Тогава ти си един добър кон, впрегнат с едно магаре. И си делиш с него успеха.
Когато се запознах с моя импресарио през 1980 година, Тони Русо - за Америка, настоявах да пея Тоска, в "Метрополитън". Но той каза: "В "Метрополитън" Тоските са много фини" (през 80-те бях много по-пълна отсега). Изпях я обаче чак сега и Ливайн ми каза, че не са имали такава Тоска. Такъв глас в тая къща, в този дом на операта, не са чували. Тия десет спектакъла, които изпях през октомври, имам още единадесет през следващите два сезона. "Турандот" отделно и Амнерис за първи път ще пея тук. Значи всичко е съдба, въртележка.
Пях в Буенос Айрес, пях в "Скалата", после "Турандот" тук през 87-а, "Карнеги хол". Много голямо бе очакването. Направих едно "Набуко". Нея вечер концертът ми съвпадна със стогодишнината на "Метрополитън" и в операта имаше една огромна торта, стокилограмова. Имаше тържествен концерт и журналистката, която трябваше да отразява и двете събития, писа, че трябвало да се разкъса някак си и тичала между паузите да слуша и мене, и концерта, и накрая писа, че решила да остане в "Карнеги". Тортата в "Метрополитън" не заслужавала Гена Димитрова. На другия ден това бе хитът в "Ню Йорк Таймс", посветиха ми цялата първа страница на "Опера Нюз".
МОТИВАЦИЯТА МИ В ЖИВОТА... Всеки трябва да има някакви правила и аз от години живея по тези правила. Там, където има омраза - да нося обич. Там, където има обида - да нося прошка. Там, където има несъгласие - да внасям разбиране; където има съмнение - да внасям вяра; където има грешка - да докажа истината. Където има безнадеждност - да нося надежда; където има тъга - радост; където е тъмно - да открехвам светлината.

Винаги
търся начин
да утешавам, вместо да бъда утешавана

да разбирам, вместо да бъда разбирана... Да обичам, вместо да бъда обичана. Това е една моя молитва на свети Франциск... Аз много рядко съм търсила и в мъката си да бъда утешавана. Слава Богу, че Господ ми е дал достатъчно сила.
ГЛАСЪТ МИ... на какво да го сравнявам?... Ами на ония състезатели с лодките или автомобилите за надбягване. Само че те си имат механик, а пък ние нямаме. Това е спецификата на нашия инструмент, че е вграден вътре в нас. Ако е едно пиано, ще викнеш акордьор, ти не можеш да го носиш със себе си. Ако е цигулка, затваряш я, гледаш да бъде на сухо. А при нас здравното, хормоналното състояние е, което ръководи дишането и самия глас.
Хигиена на гласа, няма студено, няма много топло, няма много сухо, няма влажно. Яденето, емоциите и като го съблюдаваш, ужасно те затормозява, защото те лишава от нормален начин на живот. Живея по хотели. Цял живот пътуване. Добре, ходиш някъде, имаш познати, отидеш на гости един-два пъти, щураш се по улиците, магазините, музеите и цял живот така. Изкарваш дни пред телевизора, заровен в книги.
Аз особено хоби нямам. Освен да чета всичко, което става по света. Няма ден, в който да не говоря с България. Всичко искам да знам. Даже някой път ми казват: "Ама какво да ти казвам, защо звъниш пак?" Защото съм сама...Маргинал. За там сме чужденци, за тук сме чужденци.
Имам много силен Сатурн, който не ми позволява да се отпускам. Аз не съм човек например, който се забавлява много. Обичам да общувам, да съм с хора, не мога да живея сама, но забавлението не е моя самоцел. Някак си в тая разнообразна многоликост, в която живея, все едно и също правя. И когато гледам арена с бикове, се чувствам като че ли на всекиго съм прицел. И не знам защо.
Всички искат помощ от мен. И аз давам. И това вечно чувство за вината. Жорко го викаше така: "Ами то, ако човек ти каже "шът" и ти ще побегнеш..." Просто се чувствам виновна. За всяко нещо, което правя, мога го, то ми идва отвътре, но имам тая вина, че съм преуспяла, виновна съм, като че ли съм създадена така, че съм преуспяла, а другите не са.
ЗЕМЯТА се смалява в моя живот... като малко кълбо. Вземаш самолета, пътуваш 26 часа, от Австралия до Рим, да кажем, и го гледаш кълбото като на екран. Или пътуваш от Япония през Сибир. Или над Китай. Или отиваш към Канада, към Ванкувър, и виждаш тия гребени, тия планини страхотни. И си даваш сметка, че си сам сред пет милиарда такива като тебе и че не можеш да живееш за себе си само: заради най-близкия, заради някого живееш, заради хората, които обичаш.
В момента се чувствам като едно есенно листо, което вятърът вее, накъдето си иска, абсолютно без почва под краката ми. И сега пътувам с два портрета на моя мъж. Много често разговарям с него... Защото бяхме, римувахме се като сърце с предсърдие и знам какво той ще ми отговори. Даже като направя нещо, как сладко ми се караше... Не намалява тъгата.
И ОСТАВА ОПЕРАТА... една територия, която владееш. Знаеш ли, нация, която не протежира талантите си, е престъпница. Защото не знам даваш ли си сметка, но като си тук, ти завладяваш за България територията на тази държава, макар и за два часа. Владееш я не само за себе си, повтарям, а за чест на твоята нация. Ти си параход под знамето на България. Ами ако ще да си с не знам какъв паспорт, не знам кой гражданин, ти си българин.
С тая кръв и ти си гордост на тая нация. Ние сме българи. И няма от какво да се срамуваме. Ние само чест сме дали на България. Един живот е много малък и аз мисля, че главното, за което съм дошла на този свят, съм го свършила. Живяла съм честно и направих нещо от тоя глас. Може би можех да направя повече, но не е зависело от мен. Много повече можех да направя. Но това, което зависеше от мен, го свърших.

 

Турандот от едноименната опера е емблематична роля за примата

 

 Отиде си оперната прима Гена Димитрова
"ДНЕВНИК" 12/6 - 17:43 ч.

Гена Димитрова, певицата с феноменален глас, почина в събота в Милано след продължително боледуване. Тя почина от рак в миланска болница месец след като навърши 64 години. Близките на певицата са поискали съдействие от правителството тя да бъде погребана в България, тъй като такова е било нейното желание. Министерството на културата и туризма ще поеме всички разходи по транспортирането на тленните останки на оперната прима, като се очаква това да стане най-рано в четвъртък.

В неделя от Националната опера обявиха, че ще организират подобаващо изпращане на прочутата в цял свят българска изпълнителка. В изявлението по повод кончината й се посочва, че за по-малко от година след смъртта на Николай Гяуров ни напуска още един от големите гласове на планетата.

Гена Димитрова винаги е подчертавала своята принадлежност към България. Тя е родена в с. Беглеж. Нейните биографи свързват изключителния й глас със земята и волността на природата. Кариерата на прочутото сопрано започва с операта "Набуко" през 1967 г. Пяла е на големите сцени на всички континенти. Работила е с най-големите диригенти и певци от миналото столетие. Специалистите твърдят, че нейните роли на Абигайл от "Набуко", лейди Макбет от едноименната опера на Верди, Норма от операта на Белини и принцеса Турандот от операта на Пучини са се превърнали в еталон на певческото майсторство.

Гена Димитрова стъпва на професионална сцена още като студентка в ролята на Гергана от едноименната опера на маестро Георги Атанасов. Специализира в Милано при прочутата Джина Чиня. Дебютира в "Ла

Скала" 30-годишна. Отваря с гръм и трясък вратите на "Метрополитен" и "Ковънт гардън". Превзема триумфално и "Арена ди Верона". Най-авторитетните издания по света й посвещават по цели страници. Наричат я новата Мария Калас, съперница на Съдърланд. Партнирала е и на тримата най-велики тенори на ХХ век - Лучано Павароти, Пласидо Доминго и Хосе Карерас. Гастролира в Южна Америка, САЩ, Япония, Египет... Освен Верди и Пучини в репертоара й са включени и произведения от други италиански, френски, немски и руски композитори, които тя изпълнява на различни оперни сцени. Херберт фон Караян, известен с трудно даваните си похвали, се прекланя пред таланта й. През последните години Гена Димитрова се отдаде на педагогическа работа с млади оперни певци.

"За мен операта не е развлечение. Операта е храм, в който научавах философията на живота", беше казала оперната прима.

Райна Кабаиванска определя Гена Димитрова като "природна стихия, един глас, който рядко се ражда, с големи природни качества". "Гена Димитрова беше не само най-феноменалният български глас. Гласът-чудо, покорил всички големи световни сцени. Тя беше майстор ваятел, достигнал до най-дълбокото познание на вокалното изкуство. Познание, което с неизмеримата си щедрост раздаваше на своите ученици. Дори сега, в деня, в който си отиде, не искам да свържа името на Гена Димитрова със загуба. Защото всичко, което тя представляваше приживе, е едно безкрайно отдаване", казва Александрина Пендачанска.

Председателят на Народното събрание Борислав Великов и министър Нина Чилова са изпратили съболезнователен адрес до роднините и близките на Гена Димитрова. "Със смъртта на Гена Димитрова България загуби един глас, прославил страната ни пред целия свят", пише Чилова. "Скърбя дълбоко за загубата на Гена Димитрова. Неземният й глас в "Турандот" и "Тоска" ще остане сред най-забележителните постижения на световното оперно изкуство", посочва в съболезнователната си телеграма лидерът на "Демократи за силна България" Иван Костов.

Начало на Справочник Омда

 


Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2014 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Начало